children-house1
Милиардерът Джон Хайцман умираше на четиридесет и втория етаж на своя офис. Целият етаж бе оборудван като негов апартамент. Двете спални, тренировъчната зала, басейнът, гостната и двата работни кабинета бяха станали неговото убежище през последните три години. През тези години, той не напусна своя апартамент нито веднъж. Нито веднъж не слезе със скоростния асансьор долу в едно от помещенията, където работеха службите на неговата финансово-промишлена империя. Нито веднъж не се качи на покрива, където стоеше вертолетът му и постоянно дежуреше екипаж, готов да изпълни указанията на стопанина, но стопанинът, през последните три години, не се появи нито един път.

Джон Хайцман три пъти седмично приемаше в единия от кабинетите само четиримата си най-близки помощници. По време на кратките, не повече от 40-минутни съвещания, той изслушваше докладите им без особен интерес и понякога даваше кратки указания. Разпорежданията на милиардера не се обсъждаха и се изпълняваха безусловно и точно. Финансовото състояние на империята, която единовластно владееше Джон Хайцман, се увеличаваше ежегодно със 16.5%. Дори през последната половин година, когато Хайцман въобще престана да провежда каквито и да са съвещания, печалбата не намаляваше. Създаденият от него и отработен механизъм на управление не даваше грешки.

Никой не знаеше за истинското състояние на милиардера. Фамилията му почти не се споменаваше в пресата. Хайцман строго спазваше правилото: “Парите не обичат суетата”.
Още баща му наставляваше младия Хайцман така: “Нека тия политически парвенюта се мяркат постоянно по екраните и във вестниците. Нека президентите и губернаторите разговарят с народа, обещавайки щастлив живот. Нека публичните милиардери се разкарват на лимузини с охрана. Ти, Джони, не бива да правиш всичко това. Ти трябва винаги да си в сянка и чрез властта си – властта на парите – да управляваш правителствата и президентите, милиардерите и просяците от разни страни. Те не бива да имат понятие кой точно ги управлява.

Схемата е изключително проста. Именно аз създадох валутния фонд с безброй вложители. В действителност, под различни имена, там лежат седемдесет процента от моите капитали! Външно, за пред тъпата тълпа, фондът е създаден за поддържане на развиващите се страни. А всъщност го създадох като механизъм за събиране на данък от всички страни.

Ето ти пример. Избухва военен конфликт между две страни, едната от които има нужда от пари, а най-често – и двете. Да взимат – после ще ги връщат с лихва. Стават в някоя страна социални сътресения и пак трябват пари – да взимат! Ще ги връщат с лихва. Влизат в борба за власт две политически сили, едната получава чрез агентите ни пари – и пак ще ги връща с лихва. Само Русия ни плаща ежегодно три милиарда долара”.
На двадсет години, Джон Хайцман много обичаше да общува с баща си. Винаги строгият и необщителен, преди, негов родител, един ден го извика при себе си в кабинета, предложи му да се разположи в креслото до камината, сам наля чашка от любимото на Джон кафе със сметана и с неподправен интерес го запита:
– Харесва ли ти ученето в университета, Джон?

– Не винаги ми е интересно, татко. Имам чувството, че професорите не обясняват ясно и разбираемо законите на икономиката, – честно отговори Джон.
– Добре. Точно забелязано. Но още по-точно може да се изрази така: съвременната професура не може да обясни законите на икономиката, понеже няма понятие за тях. Те считат, че икономиката е за икономистите. Само че много бъркат. Световната икономика се управлява от психолози, философи и играчи.
Когато навърших двадесет години, моят баща и твой дядо Джон ме посвети в тайните на управленческия процес. Ти си вече на двадсет, Джон, и аз те смятам за достоен приемник на тези знания.
– Благодаря ти, татко – отговори Джон.

И така, с беседи край камината, се започна едно обучение за законите на икономиката, съвсем различно от това в университета. Бащата обучаваше своя син по особен начин. Цялото обучение протичаше като поверителни разговори – доброжелателни, с примери и елементи от игра. Информацията, която разкриваше пред Джони баща му, бе невероятна и, разбира се, в никакъв, дори и в най-престижния университет, не би могъл да я получи по никой начин.

– Кажи, Джон – питаше баща му, – известно ли ти е колко богаташи има в нашата страна. Или въобще по света?

– Имената им се публикуват в бизнес-списанията, по реда на състоянието им в цифри, – спокойно отговори Джон.

– И на кое място сме ние в тия списъци?
За пръв път баща му не каза “аз”, а “ние”. Значи, той вече счита него, Джон, за съсобственик. Макар и да не искаше да огорчава баща си, Джон отговори:
– Твоето име, татко, го няма в списъците.
– Да. Прав си. Няма го. Въпреки че само сумата на годишната ни печалба надвишава цялото състояние на много фигуранти в тези списъци. А името ми липсва от тези списъци по единствената причина, че кесията не трябва да става прозрачна. Много фигуранти от тия списъци работят директно или косвено за нашата империя – за твоята и моята, сине.
– Татко, ти положително си гений в икономиката. Умът ми не го побира как е възможно без всякаква военна намеса за накараш такава огромна империя да ни плаща ежегодно данък. Как си успял да разработиш тъй грандиозна икономическа операция?

Хайцман-старши взе машата от камината и разбута цепениците, после мълчаливо сипа на себе си и на сина си по чаша леко вино. Отпи глътчица – и чак тогава продължи.
– Аз не съм разработвам въобще никакви операции. Капитала, който контролирам, позволява само да заповядвам – изпълняват други. Много аналитици, правителствени гении и президенти от различни страни биха били изумени, ако узнаят, че сегашното положение на страните им зависи не от тяхната дейност, а от моя каприз.

Центровете по политтехнологиите, институтите по икономика, аналитичните институти и правителствените структури на много страни не осъзнават, че работят в строги насоки, разработени от моите отдели. При това много малко на брой. Например, цялата социално-икономическа политика и военната доктрина на Русия се предопределят и контролират само от един отдел, състоящ се от четирима психолози. Всеки от тях има по четири секретари. Нито един от тях не знае за дейността на другите.

Ще ти покажа как се управлява по този начин – то е достатъчно просто. Но първо, ти, Джони, трябва да разбереш истинските закони на икономиката, за които университетската професура си няма и понятие. Тя просто не знае за тяхното съществуване. Законът е такъв: в условията на демократичното общество, всички президенти, правителства, банки, едри и дребни предприемачи от всички страни работят само за един предприемач, стоящ на върха на икономическата пирамида. Те работеха за баща ми, сега – за мене, а скоро ще започнат да работят само за теб.

Джон Хайцман гледаше баща си и не можеше да осъзнае докрай казаното от него. Да, той знаеше, че баща му е богат, но в дадения случай не ставаше дума просто за богатство, а за супер власт, която трябва да мине по наследство именно към него – Джон. Трудно бе да се осмисли тази фантастична информация докрай. По какъв начин в свободното демократично общество всички, почвайки от президента и свършвайки със стотиците хиляди големи и малки фирми, които са самостоятелни юридически единици, в действителност работят само за един човек – за баща му?

– Когато чух от дядо ти това, което съобщих сега на тебе, аз не можах да осмисля казаното веднага, мисля, че и ти не разбираш в момента всичко, Джон. Но разбери следното – продължи Хайцман старши: – в живота има богати хора. Но над всеки богат има още по-богат. И има един най-богат. За него – за най-богатия – работят всички останали богати, а следователно и всички, които им се подчиняват. Такъв е законът на системата, в която живеем.

Всички разговори за “безкористната” помощ за развиващите се страни са чист блъф. Да, богатите страни дават кредити чрез международните фондове за развиващите се, но дават само с цел да получат солидни лихви за ползването на кредита – да получат печалба.

Например, Русия плаща ежегодно по три милиарда на МВФ – и тази сума е само лихвата за взетия от Русия кредит. Много икономисти знаят: основните финанси на МВФ се състоят от капитали на САЩ. Разбират, че грабителската лихва за ползването на кредита отива в САЩ. А при кого конкретно – никой не знае. Щатите, като страна, е само удобен параван в игра с капиталите. Кажи, Джон: на тебе известно ли ти е, че Америка има държавен дълг?

– Да, татко, известно ми е. Сумата на дълга е астрономическа. За миналата година тя беше… Лихвите, изплащани върху дълга бяха…
– Та значи, на тебе ти е ясно, че страната, която дава на заем на други страни, сама взима огромни заеми. Но от кого ги взима? Имаш ли понятие?
– От собствената ни Централна Банка.
– А на кого принадлежи, тази Централна банка?
– Тя… Тя…
Джон никога не се бе замислял кому е длъжница Америка, но, отговаряйки на въпросите на баща си, разбра: в САЩ всеки данъкоплатец плаща на Централната Банка. Но тя… Тя – Централната Банка на САЩ е частна банка. И, следователно, цяла Америка плаща стотици милиарди долари на някакви си частни лица… или на едно лице…

През целия си живот Хайцман никога не се суетеше. Водеше, както се казва, здравословен начин на живот: не пиеше, не пушеше, спазваше здравословни диети, ежедневно се занимаваше в тренировъчната зала. Но през последните шест месеца той престана да я посещава. Половин година бе на легло в една от просторните си спални, натъпкани с ултрамодерна медицинска апаратура. На смени, в съседната стая денонощно дежуреха лекари. Но Джон Хайцман нямаше доверие на съвременната медицинска наука. С лекарите не считаше за нужно дори да разговаря. Само един професор по психология понякога удостояваше с кратки отговори. Хайцман не се интересуваше дори как се казват лекарите, включая и споменатия професор, но за себе си отбелязваше, че той е най-искрен и честен. Професорът говореше много, но често изказваше не само тясно медицински твърдения, а и разсъждения и желание да открие причините на заболяването. Веднъж той дойде някак си развълнуван и още от прага започна:
– Аз мислих за вашето състояние тази нощ и през цялата сутрин. Струва ми се, че разгадах причината за вашето заболяване и, следователно, като се отстрани причината, може да се говори за бързо оздравяване. Ах, простете, господин Хайцман, забравих дори да ви кажа “добър ден”. Малко се увлякох със своите разсъждения.

Милиардерът не отговори на поздрава на професора, не се обърна към него, но тъй постъпваше с всеки лекар. Дори понякога на влезлия лекар даваше знак с леко мръдване на китката и всички знаеха, че това значи: “махай се”.
Но професора не даде такъв знак и затова той развълнувано продължи своите разсъждения:
– Аз не съм съгласен с колегите за необходимостта да ви се присадят черен дроб, бъбреци и сърце. Да, сега вашите органи не функционират достатъчно ефективно. Тъй е. Слаби са. Това е факт. Но присадените органи също няма да действат достатъчно ефективно. Причината за тяхната неефективност се крие във вашата дълбока депресия. Да, в депресията. Аз изчетох историята на медицинските наблюдения над вас няколко пъти и ми се струва, че направих много сериозно откритие. Вашият лекуващ лекар е юначага: записвал е всичко най-подробно. Той всеки път е отбелязвал вашето психическо състояние. Работата на вашите вътрешни органи се е влошавала всеки път, когато сте изпадали в депресивно състояние. Да, състояние… Сега, главният въпрос: дали спада в работата на вътрешните органи предизвиква депресия; или, обратно, депресията предизвиква спад в работата на органите на целия организъм? Аз съм убеден! Абсолютно убеден съм, че първопричината е депресията. Да. Вашата изключително дълбока депресия. Състоянието, когато човек престава да се стреми към някаква цел, когато губи интерес към това, което става наоколо и не вижда смисъл в живота. Тогава мозъкът почва да дава вяли и не съвсем настойчиви команди на целия организъм. На целия! Колкото по-силна е депресията, толкова по-слаби са командите, а на определено ниво на депресията, мозъкът въобще престава да дава команди – и тогава настъпва смъртта.

И така, първопричината е депресията; а как тя да бъде ликвидирана напълно – съвременната медицина не знае. Затова се обърнах към народната. И сега съм убеден: причината за вашата дълбока депресия е урочасване. Да. Още по-точно: вас са ви урочасали и аз съм готов да докажа това с множество факти.
На милиардера му се прииска да махне с ръка на доктора да изчезва. Той хич не обичаше тия днешни гадатели-езотерици, обещаващи да премахнат магия, урочасване, да сложат защита – той ги считаше за дребни гешефтари и мошеници. Явно тоя професор, поради безсилието на съвременната медицина, се е хлъзнал към категорията на така наречените народни лечители. Но милиардерът не успя да махне с ръка. Професорът го изпревари с думи, които възбудиха в него, макар и вял, но интерес.
– Чувствам, че сте готови да ме отпратите. Възможно е завинаги. Моля ви. Умолявам ви, дайте ми 5 – 6 минути. Ако разберете това, което ще ви кажа, може да оздравеете, а аз ще направя велико откритие. По-точно, вече го направих, необходимо е само да се потвърди окончателно.
Милиардера не направи знака с ръка, означаващ „махайте се”.

Професорът три секунди гледа без да мигне ръката на неподвижния човек, и разбирайки, че може да продължи, отново бързо заговори:
– Хората гледат един на друг различно. С безразличие, с любов, с омраза, със завист, със страх, с уважение. Но не най-важен е външният израз на очите. Външното може да бъде най-обикновена маска – като фалшивата усмивка на келнера или продавача. Важни са истинските отношения, истинските чувства на човека към другия. Колкото повече положителни емоции отправят хората към един или друг човек, толкова повече положителни енергии се съсредоточават в него. И обратно: ако в обкръжението на човека преобладават отрицателни емоции, насочени съм него, то в него се концентрира негативното, разрушителното.

Простолюдието нарича това “урочасване”, знахарите развиват дейността си на базата на това явление. Далече не всички са шарлатани. Цялата работа е в това, че човекът, получил твърде много отрицателна енергия, е способен и сам да я неутрализира; или – с други думи – да я уравновеси. Знахарят, казвайки на човека, че с някакви действия е премахнал урочасването, помага на човека да повярва, че е очистен. Ако човекът вярва на знахаря, той наистина самичък уравновесява в себе си баланса на положителното и отрицателното. Ако не вярва, това няма да се случи. Вие не вярвате на знахарите – следователно, те няма да ви помогнат. Това обаче не означава, е във вас няма прекалено много отрицателна, разрушителна за организма и психиката ви енергия. Защо отрицателна? Защото на човек във вашето положение, всички околни могат да гледат само със завист, при това не бяла. Още могат да гледат, или по-точно, да се отнасят с ненавист съм вас. Това са ония, които сте уволнили или на които не сте повишили заплатата. Мнозина, които усещат вашето могъщество, се отнасят към вас със страх. Както виждате – всичко това е отрицателна енергия. В неин противовес е нужна положителна. Нея могат да я дадат членовете на семейството, роднините; но вашите жени са ви предали, нямате деца и приятели, с роднините не общувате. Източници на положителна енергия около вас няма. Положителна енергия, и то в достатъчно количество, човек може да си произвежда и сам. Но за да стане това, той трябва да има заветна цел-мечта, чието поетапно постигане да предизвиква положителни емоции. Вие сте постигнали много и затова сега такава мечта-цел, като че ли, нямате.

А това е много важно: да имаме цел – и стремеж да я постигнете. Аз съм анализирал физическото и психическото състояние на много бизнесмени от различни нива. Човек, замесил тесто и изпекъл банички, след като ги продаде се радва, че може да се сдобие с нужната му стока и мечтае да развива и нататък своята работа. Нали само с развитието получава множество от благата на цивилизацията. Крупният банкер или собственик на печеливш концерн също се стреми да развива бизнеса си, да увеличава доходите си, но често с по-малък ентусиазъм от продавача или от един баничар. Парадоксално, но е факт: с по-малък. И с по-малък затова, защото за него вече има значително по-малко примамливи блага, отколкото за продавача на банички. Повечето постижения на цивилизацията за него не са блага, а ежедневие. Ако на обикновения човек му се появи възможност да си купи автомобил, то покупката ще предизвика в него чувство на удовлетворение и даже възторг. Богатият няма да се радва на супермодерната кола – за него това е дреболия. Парадоксално, но факт: богатите хора имат по-малко поводи за радост, отколкото по-бедните. Наистина, има още един фактор, носещ удовлетворение: победата над конкурента. Но вие, господин Хайцман, като че ли нямате и конкуренти.

По тази причина, върху вас действат изключително отрицателни енергии, при това – много. Да, забравих още да кажа, че грамадите от отрицателни енергии могат да бъдат победени от само една, но силна, неимоверно силна, нарича се “енергията на любовта”. Това става, когато сте влюбен или когато някой ви обича. Но, за съжаление, вие нямате жена; пък и, изглежда, вие вече не се интересувате от жени и при вашата възраст и състояние като че ли и няма да се интересувате повече.

Потвърждения на направените от мен заключения има много. Аз съпоставих статистическите данни за продължителността на живота на богатите хора, на големите политици и президенти през последните сто години. Изводът се оказа крайно убедителен. Продължителността на живота на силните на деня е по-малка, в сравнение с тази на простолюдието, а често и много по-малка.

Наистина, парадоксално – но фактът си е факт. Президентите и милионерите, макар и под постоянно медицинско наблюдение, имащи възможност да ползват най-съвременните технически средства и лекарства и да се хранят с изключително качествена храна, боледуват и умират като другите. Тези факти красноречиво свидетелствуват, че отрицателната енергия на обкръжението има колосална сила и затова никаква, дори и най-ултрамодерната медицина, не е в състояние да й се противопостави.

И какво излиза, че положението е безизходно? Изход има, макар и, на пръв поглед, нищожен, единствен – но все пак има. Да. Има. Спомените! Уважаеми Джон Хайцман, моля ви се, опитайте да си припомните вашия живот поетапно. Онези етапи, които са ви донесли приятни преживявания.
И – най-важното. Ако сте дали някому сериозни обещания и не сте ги изпълнили – помъчете се, ако е възможно, да ги изпълните. Моля ви, заради себе си, заради науката, поне два-три дни направете усилия да си припомните нещо хубаво. Уредите фиксират работата на много ваши органи. Ежеминутно ги фиксират. Ако вие почнете да правите това, за което ви моля, и ако уредите почнат да показват положителни резултати, шансът за изцеление се е появил. Да. Ще се намери. Аз непременно ще го открия! А може би вие ще го откриете. Или той сам… Животът ще го открие. Професорът млъкна и пак почна да гледа към ръката на неподвижния човек. След секунда характерният жест накара професора да си тръгне.

***
Джон Хайцман, както и много други хора, си припомняше миналото. В някаква степен, изказванията на професора му бяха разбираеми. По принцип, човек може да се опита да открие хубави моменти в миналото си и вероятно те ще окажат положително въздействие; но проблемът при него бе тъкмо в това, че всичко преживяно досега му се струваше не толкова приятно, колкото безинтересно и дори безсмислено.
Хайцман си спомни как се ожени по съвета на баща си за дъщерята на един милиардер, допълвайки по тоя начин капитала на империята. Бракът не му донесе удовлетворение, жена му се оказа безплодна, а след 10 съвместни години умря от предозиране на наркотици. След това се ожени за една известна млада жена-модел, която се стараеше да изобрази ролята на страстно влюбена, а само след половин година съжителство охраната му представи снимки, на които жена му се развличаше с бившия си любовник. Той не си даде труд да говори с нея, а просто нареди на охраната тя да не му се мярка повече пред очите и никога вече да не му напомнят за нея.

Така Хайцман дойде в спомените си до началото на своята дейност в империята на баща си, но не можа да отдели нито един приятен момент, на който да иска да спре вниманието си и да изпита положителни емоции.
Имаше само един приятен момент: когато доказа на баща си, че няма нужда да става единовластен собственик на валутния фонд. Нека другите вносители, предоставящи своите капитали на фонда и желаещи да ги преумножат, сами да си бият главите как да увеличават целия му капитал – нали така те ще работят за тях, за Хайцманови.
Баща му мисли няколко дни; и един ден, по време на обяд, макар и много пестелив на похвали, каза:
– Аз съм съгласен с предложението ти, Джони – относно фонда. Съображенията ти са верни – ти си юнак. Поразмисли и над другите направления. Време ти е да застанеш на кормилото.
Няколко дни Джон Хайцман бе с приповдигнато настроение. По-късно той взе още няколко решения – и пак увеличи прихода на финансово-промишлената империя. Обаче особена радост от всичко това повече никога не изпита.

Отчетите с нарастващите цифри на печалбите престанаха да го вълнуват – нямаше вече кой да го хвали. Баща му умря, а похвала от подчинени радост не носи. Ето как, малко по малко, Джон стигна в спомените си до детството. Мисълта му осветяваше вяло епизодите с редките контакти с баща му. По правило, строгият му баща даваше наставления само в присъствието на бавачките и учителите, прикрепени към Джон.
И изведнъж па тялото на лежащия неподвижно милиардер пробяга топлина, като вълна. Тялото трепна от приятно усещане. В спомените на Хайцман изплува ярка и много ясна картина: отдалеченият кът на една градина и една малка, двуметрова къщичка с прозорче, потънала в акации.

Странна и необяснена докрай е тази склонност на повечето деца са си правят къщички – свое лично пространство. Този стремеж не зависи от това, дали детето има в дома си отделна стая или живее в една стая с родители те си. Винаги и почти у всички деца настъпва период, в който се започва собственоръчно устройване на свое собствено ъгълче. Явно, у човека има ген, носещ някаква най-древна информация, която му казва: “Ти трябва сам да си изградиш свое лично пространство”. И човекът, детето, следвайки този зов, идващ от глъбините на вечността, започва да го строи. Нищо, че построеното е несъвършено, в сравнение със апартаментите на съвременния свят – в това, което си е направил сам, човек се чувства много по-блажен и щастлив, отколкото в луксозните апартаменти.

Така и деветгодишният Джон Хайцман, макар и да имаше на свое разположение две просторни стаи във вилата им, реши да са си построи собственоръчно малка къщичка.
Той я направи от пластмасови щайги за разсад. Те се оказаха много удобен строителен материал. Бяха разноцветни и Джон нареди стените от сини щайги, а от жълтите направи една ивица-бордюр по целия периметър. Монтираше ги един в друг, и понеже имаха жлебчета, закрепваха се добре. Една от стените направи от щайгите, с дъното навън, така, че отвътре се оказаха с множество рафтове. За покрив на къщичката Джон използва дъски, които после покри с найлон, като го закрепи към дъските с телбод.
Той строи къщичката си цяла седмица по три часа дневно, които му бяха определени за разходки на чист въздух. На седмия ден, щом дойде времето за разходка, Джони веднага тръгна към своето творение в далечния край на градината. Като отмести клоните на акацията, той видя къщичката, която бе построил, но застина от изненада: на входа стоеше момиченце и гледаше вътре в творението му. Тя беше със светлосиня поличка под коленете и бяла блузка с воланчета на ръкавите. Кестенявите й коси падаха на къдрици по раменете й.

Отначало Джони се отнесе с ревност към присъствието на страничен човек при неговото творение и затова недоволно я запита:
– Ти какво правиш тука?
Момиченцето обърна към Джон красивото си личице и отговори:
– Любувам се.
– На какво?
– На тази чудесна и умна къщичка.
– Каква, каква? – повтори въпроса си Джони.
– Чудесна и умна – повтори момичето.
– Чудесни къщи може да има, но за умни не съм чувал. Умни могат да бъдат само хората – дълбокомислено отбелязал Джони.
– Да, разбира се, умни могат да бъдат само хората. Но когато умен човек направи къщичка, то и къщичката става умна – възрази момичето.
– Че какво умно виждаш в тая къщичка?
– Ами много умна е стената отвътре. На нея има много-много полички. На тия полички човек може да си сложи много нужни неща и играчки.
На Джони му харесаха тия разсъждения на момичето – те го ласкаеха, пък и май момичето му хареса.
“Красива е и умно разсъждава” – помисли си Джон, а на глас каза:
– Аз я построих тази къщичка.
И веднага попита:
– А ти как се казваш?
– Аз съм Сали, на седем години съм. Тука живея – в къщата на прислугата, понеже баща ми работи като градинар. Той знае много за растенията; и мен ме учи на това. И аз вече знам как да отглеждам цветя и как да присаждам калеми на дръвчетата. А ти как се казваш, къде живееш?
– Живея във вилата, Джони ми е името.
– Значи, ти си синът на нашия господар?
– Да.
– Хайде, Джони, да си играем заедно в къщичката.
– Как да си играем?
– Ами да си играем така, ужким живеем в нея – както големите. Ти ще си господарят, щом като си синът на господаря, пък аз ще съм ти прислужничка, щом моя баща е служител тука.
– А, не става, – отбеляза Джон. – Прислужниците трябва да живеят в къща за прислужници, а във вила живеят само мъжът и жената с децата си.
– Тогава ще ти бъда жена, – изтърси Сали и попита: – Може ли да ти стана жена, Джони?
Джони не отговори нищо, влезе в къщичката, огледа я, после се обърна към стоящата до входа отвън Сали и небрежно каза:
– Хубаво, влез тука като моя жена. Трябва да помислим вътре за обзавеждането.
Сали влезе в къщичката, нежно и възторжено погледна Джони в очите и произнесе почти шепнешком:
– Благодаря ти, Джони! Ще се постарая да ти бъда добра жена.
Джон не можеше да посещава къщичката си всеки ден. Във времето, определено за разходки, не винаги му разрешаваха да играе в градината. Той посещаваше, съпроводен от охраната и гувернантите, ту градската градина, ту Дисниленд или правеха разходки на коне.
Когато обаче имаше късмет да си идва “вкъщи”, почти винаги там го чакаше Сали. При всяко ново посещение, Джони с интерес наблюдаваше измененията, които ставаха в къщичката. Отначало се яви на пода едно килимче, донесено от Сали. А после – завески над прозоречния отвор и над входа.
По-късно – малка, кръгла детска масичка с празна рамка за снимки върху нея. Тогава Сали каза:
– Ти все по-рядко си идваш в нашата къщичка, Джони. Чакам те, а теб те няма. Дай една твоя снимка – да я сложа в тая рамка. Ще гледам снимката – и ще ми бъде по-лесно да те чакам.
Джони й остави своя снимка – един ден, когато дойде да си вземе довиждане и с къщичката, и със Сали. Местеше се с родителите си на друга вила.

***
Джон Хайцман – мултимилиардерът – лежеше на леглото си в своите апартаменти и се усмихваше, припомняйки си до най-малки подробности своето детско общуване с малкото момиченце Сали. Едва днес разбра: това момиченце го е обичало. Обичала го е със своята първа, още детска, отчаяна и безответно искрена любов. Може би и той я е обичал; може просто да му е харесвала. Но тя го е обичала както никой друг през целия му останал живот и затова спомените, свързани с тяхната къщичка в градината и общуването със Сали предизвикаха сега в него приятни и топли чувства. Стана му хубаво от тези загряващи тялото вълнения.
Със Сали той се бе срещнал още веднъж след заминаването си, само един път – чак след единайсет години. Но тази среща..Нови чувства развълнуваха цялото му тяло.

Джон Хайцман дори леко се понадигна в леглото. Сърцето му с нарастваща сила почна да гони кръвта по кръвоносните му съдове. Тази среща… Беше я забравил. Никога след това не се бе сетил за нея… Но сега именно тя завладя всичките му мисли и го застави да се вълнува.

Той отново се бе отбил в имението, където бе преминало неговото детство, след 11 години, само за едно денонощие. Нямаше време за повече. Като се наобядва, излезе в градината и краката му сами тръгнаха към далечния ù край, където бе строил някога своята къщичка сред акациите. Разтвори клонките, прекрачи на малката полянка – и се вкамени от изненада. Построената от него преди единадесет години, къщичка от пластмасови щайги си беше на мястото. Обаче около нея… Наоколо – малки лехички с цветя; към входа водеше пътечка, насипана с пясък; а до входа имаше малка пейчица. И цялата къщичка беше обвита с цветя. Преди нямаше скамейка, а сега има – отбеляза си порасналият Джони, дръпна завеската на входа и, като се наведе, пристъпи в къщичката. И веднага усети, че тук скоро е имало човек. На масичката, както и преди, си стоеше неговата детска снимка. На рафтовете бяха подредени грижливо детските играчки на Сали. На един от тях, близо до масичката, във фруктиера имаше пресни плодове. На пода – надувен дюшек с покривка отгоре. Джон престоя в къщичката около 20 минути, припомняйки си своите предишни детски усещания. Мислеше: „Защо ли така се случва?“ Та нали тяхното семейство има куп шикозни вили? Даже и замък имат, но нито вилите, нито замъкът са му давали тези приятни чувства, които се раждат в тази къщичка от обикновени пластмасови щайги от разсад.

Видя Сали, когато излезе. Тя стоеше мълчаливо до входа и сякаш не искаше да смущава спомените, нахлули в душата на Джон. Джон я погледна и лицето ù пламна. Тя свенливо спусна очи и с мек, кадифен и необикновено развълнуван глас произнесе:

– Здравей, Джони!

Той не можа да ù отговори веднага. Стоеше и се любуваше на необикновено красивото тяло на порасналата Сали. Тънката ù рокля, прилепнала към тялото, леко трептеше от вятъра. През нея прозираха очертанията на вече недетска, а по момински женствена и гъвкава фигура.

– Привет, Сали – прекъсна Джони доста продължилата пауза. – Ти ли, както преди, поддържаш реда тука?

– Да. Нали обещах. Там има плодове, мити са. Хапни си – за тебе са.

– Да… За мене? … Ами да отидем тогава заедно и да похапнем.

Джон дръпна завеската и пропусна Сали пред себе си. Тя влезе, клекна, взе фруктиерата с плодовете и я сложи на масичката до снимката в рамка.

В къщичката нямаше столове и Джон седна на килимчето, протегна ръка да вземе една чепка грозде и без да иска докосна рамото на Сали. Тя се обърна, очите им се срещнаха и Сали някак си рязко въздъхна. От внезапната ù въздишка, едно копченце над стегнатата ù гръд се разкопча. Джон я хвана за раменете и я прегърна. Тя не се съпротиви. Напротив – с цялото си пламнало тяло се притисна към него. Не се съпротивляваше и когато Джон бавно и внимателно я положи на килима, когато нежно зацелува устните и гърдите ù, когато…

Сали се оказа още девствена. Такова нещо не му се бе случвало никога преди това, нито се случи после. И ето сега, след цели 45 години, изминали от тази последна среща, той, Джон Хайцман, изведнъж разбра, че това е била единствено най-прекрасната в живота му, подлудяваща близост с жена… Или, по-точно, с момиче, което той бе направил жена.

После те заспиват… Събуждат се, говорят си за нещо… За какво? Джон Хайцман напрегна паметта си. Много му се искаше да си припомни поне част от разговора. И си спомни.

Сали говореше колко е прекрасен животът. Казваше, че баща ù събира пари да ù купи парцел; и че на него, ако стигнат парите, ще си построи малка къща. Сали сама ще прави ландшафтния дизайн, ще посади много и различни растения, и ще живее щастливо, възпитавайки децата си.

Тогава Джон бе решил в себе си да помогне на Сали. „Гледай ти! – чудеше се той – Някакво си парче земя и една къщичка са напълно достатъчни за щастието на това момиче. Каква дреболия. Да не забравя да ù помогна да се сдобие с място и къща“.

Обаче Джон забрави за това си желание. Изобщо забрави за Сали. Животът го увлече със своите прелести. Нова яхта, личен самолет, носеха радост в първите дни на придобиването. По-дълго го увлече само играта на финансови комбинации – увличаше го и увеличаваше с милиарди състоянието на баща му, което после премина по наследство. Това възбуждащо чувствата и нервите увлечение продължи над двадесет години. То доминираше над всичко останало. Мина, като между другото, един брак; после втори. Жените му не оставиха никаква следа в него. След 40 години, финансовите комбинации престанаха да му доставят удоволствие и се започнаха зачестяващи периоди на депресия, докато накрая го доведоха до тази дълбока депресивна криза.

Но точно в този момент Хайцман не бе в депресия. Спомените за Сали го възбудиха приятно. И, заедно с това, той се ядоса на себе си: „Как се случи така? Хем си бях обещал да помогна на Сали, момичето, което ме обичаше, да се сдобие с поземлен участък и къща, и забравих. Джон Хайцман, който бе свикнал да държи на обещанията си, особено на тия, които бе давал на самия себе си, – разбра: няма да му мине сегашният яд, докато…

Той отривисто натисна копчето за повикване на секретаря. Когато секретарят влезе, вече седящият в леглото си Джон Хацман, макар и с усилие, заговори за пръв път след половин година мълчание:

– Преди петдесет години и нещо живеех на една вила. Не помня точно адреса – има го в архива. Там работеше един градинар. Не помня името му – има го в архивите, в счетоводните документи. Той имаше дъщеря – викаха ù Сали. Да се установи къде живее сега Сали. Информацията ми трябва не по-късно от утре сутринта. Ако я откриете по-рано, донесете ми я по всяко време на денонощието. Изпълнявайте.

Секретарят позвъни на зазоряване. Когато той влезе в кабинета, Джон Хайцман седеше в креслото-количка до прозореца. Беше облечен в официален тъмносин костюм с жилетка, вчесан и избръснат.

– Сър, градинарят е бил уволнен преди 40 години и скоро след това е умрял. Преди смъртта си е успял да купи два хектара земя в едно изоставено ранчо в щата Тексас. Върху този участък почнал да строи къща, преуморил се при строителството и починал. Дъщеря му Сали е достроила къщата и сега живее там. Ето ви адреса. С повече информация засега не разполагаме. Но ако заповядате, ще съберем цялата необходима информация.

Джон Хайцман взе листчето от ръцете на секретаря, прочете го внимателно, после грижливо го сгъна, сложи го във вътрешния джоб на сакото си и каза:

– Хеликоптерът трябва да е готов за излитане след 30 минути. Да се приземи на 5-10 километра от онази вила в щата Тексас. На мястото на приземяването да ме чака кола. Не представителна, без охрана, само с шофьор. Изпълнявайте

В три часа следобед Джон бавно куцукайки и подпирайки се на бастуна си, вървеше по трамбования чакъл на алеята към неголяма, потънала в зеленина вила. Първо я видя в гръб. Възрастната жена се бе качила на малка стълба и миеше прозорец. Джон Хайцман се спря и почна да гледа към жената с красивите пепеляви коси. Тя усети погледа му и се обърна към него. Известно време внимателно се вглежда в стоящия на алеята старец, после изведнъж скочи и се затича към него. Тичаше леко и въобще не изглеждаше стара. Спря се на метър от него и с тих, развълнуван глас рече:

– Здравей, Джони! – и веднага наведе глава, прикривайки с длани избилата по бузите ù руменина.

– Здравей Сали – каза Джон Хайцман и замълча. По-скоро, той продължи да говори, но на себе си: „Колко си хубава, Сали, и колко прелестни са светналите ти очи и малките бръчици около тях! Ти си оставаш все тъй прекрасна и добра!“ А на глас каза:

– Само минавам оттука, Сали. Разбрах, че живееш тука, та реших да се отбия. Пък и да пренощувам при тебе, ако не те притеснявам.

– Много се радвам да те видя, Джони. Разбира се, остани да пренощуваш, сега съм сама, чак утре ще доведат внуците да погостуват за седмица. Двама са: внучката е на девет, а внукът – вече на дванайсет. Хайде, Джони, да идем вкъщи – ще ти направя една хубава отвара. Знам каква ти трябва – ела.

– Ти, значи, си била омъжена, Сали? И са ти се родили деца.

– Аз и сега съм омъжена, Джони. Роди ни се един син. Пък внучетата са две – отговори радостно Сали. – Ако искаш, поседни на стола в беседката, тука ще ти донеса отварата.

Джон седна на пластмасовото кресло на верандата, а когато Сали донесе една голяма чаша с някаква отвара, той я запита:

– Защо каза, че знаеш каква отвара ми е нужна, Сали?

– Баща ми събираше билки за твоя баща, сушеше ги и отвари му правеше и те му помагаха. Н аз се научих да събирам билки. А татко казваше, че и ти имаш, Джони, такава наследствена болест.

– Но как узна кога ще дойда?

– О, не знаех, Джони. Събирах – за всеки случай. А твоят живот как се нареди, Джони? С какво се занимаваш?

– Имаше от всичко в живота ми. С какво ли не се занимавах, но сега не искам да си спомням. Хубаво е при тебе тука, Сали, красиво е. Много цветя, градина.

– Да, хубаво е, много ми харесва. Само че, виждаш ли, отдясно строеж захванаха. Завод за преработка на боклук. И отляво искат някакъв завод на строят – предлагат ни да се преселим. Но ти си уморен от пътя, явно отдалече идваш, Джони. Виждам колко много си уморен – ще те сложа да легнеш до отворения прозорец, та си легни, почини си. Само си допий отварата.

Джон Хайцман се събличаше трудно. Той наистина беше уморен. Атрофираните мускули на лежалото половин година без движение тяло едва го държаха на крака. Като се зави с усилия с едно леко одеало, той веднага заспа. Напоследък въобще не можеше да заспи без сънотворно, а тука…

Не можа да посрещне утрото, понеже спа до обед. Изкъпа се и излезе на верандата. Сали готвеше обяд в лятната кухня. Помагаха ù едно момче и едно момиченце.

– Добър ден, Джони. Явно, добре си се наспал. Толкова подмладен изглеждаш. Ето, запознай се с внуците: това е Еми, а този юноша тука се казва Джордж.

– Пък аз съм Джон Хайцман, добро утро! – протегна той ръка на момчето.
– Ето на, запознахте се. Докато ние с Еми приготвим обеда, вие, мъжете, се разходете из градината, да ви се отвори апетит, – предложи Сали.
– Аз съм готов да ви покажа градината – каза Джордж на Хайцман.

Старецът и момчето тръгнаха през прекрасната градина. Момчето му показваше разни растения и без да млъкне говореше за свойствата им. А Хайцман си мислеше за нещо свое. Като дойдоха до края на градината, момчето съобщи:

– А зад тази акация е моя апартамент. Баба го построи.

Хайцман отмести едно клонче и видя… На малка полянка зад акацията видя своята къщичка. От същите пластмасови щайги за разсад. Само дето покривът бе направен различно. И завеската на входа – също. Хайцман я дръпна, наведе се леко и влезе. Цялата обстановка в къщичката бе същата, както и преди; само че на масичката имаше ламинирана снимка. На снимката видя внука на Сали. „Правилно – нов домакин, нова снимка“. Хайцман взе снимката и само за да не мълчи, каза:

– Добре си излязъл на нази снимка, Джордж.
– Това не е моя снимка, чичо Джон. Това е момчето, с което е дружила навремето баба. То просто, случайно, много прилича на мене.
***
Джон Хайцман се опитваше да върви по алеята на градината колкото може по-бърже, куцайки, подпирайки се на бастуна и спъвайки се.

Най-после стигна при Сали и задъхано, и запъвайки се, я попита:

– Къде е сега той? Къде е сега мъжът ти, Сали? Кажи.
– Успокой се, моля те, Джон, не бива тъй силно да се вълнуваш. И седни, моля те – тихо каза Сали. – Така стана, Джон, че още през детството аз обещах на едно много добро малко момче да му бъда жена…
– Но това беше игра – почти извика Джон Хайцман, скачайки от креслото, – детска игра!
– И така да е. Значи, ще считаме, че аз продължавам да я играя. И на ужким те считам за мой мъж – каза Сали и тихо добави: – мъж и любим.
– Джордж много прилича на мене като дете. Значи … ти си родила след онази нощ – нали, Сали? Кажи: роди ли?
– Да, родих нашия син Джон. Той прилича на мене, но има много силни гени – твоите – и нашият внук е твое копие.

Джон Хайцман гледаше ту към Сали, ту към момчето и момичето, които вече слагаха масата на верандата – и повече не можа да каже нито дума: мислите и чувствата му се объркаха. После изведнъж, без сам да знае защо, каза със строг глас:

– Трябва веднага да си тръгвам. Довиждане, Сали.

Той направи две крачки по алеята, после се обърна и се приближи към стоящата мълчаливо Сали. Джон Хайцман, едва удържайки се на бастуна, се спусна на коляно пред Сали, взе ръката ù и бавно я целуна.

– Сали, аз имам много важна работа. Трябва незабавно да вървя.

Тя сложи ръка на главата му, леко разроши косата му.

– Да, разбира се, върви, щом имаш важна работа и проблеми. Но, ако ти стане трудно някой ден, ела тука. Синът ни сега ръководи една малка фирма с красивото име „Лотос“, която се занимава с ландшафтен дизайн. Няма специално образование, но аз сама го научих и той сега създава много талантливи проекти, почти няма пропуски между поръчките. Помага ми с пари, навестява ме всеки месец. Ти може би имаш парични проблеми? И малко със здравето? Та идвай, Джон. Аз знам как да те излекувам, и парите ни стигат.

– Благодаря, Сали… Благодаря… Трябва да успея! Трябва…

Той вървеше по алеята към изхода, потънал в мисли за своя план. А Сали гледаше към отдалечаващата се фигура на Джон и си шепнвеше: „Връщай се, любими!“ Тя повтаря тази фраза като заклинание цял час. Забрави за внуците и не забеляза как повече от половин час един хеликоптер се въртя над нейното място с малката къщичка и прекрасната градина.

Хеликоптерът на Джон Хайцман все още не бе кацнал на покрива на офиса, когато най-близките помощници и секретари вече бяха в съвещателната зала и трескаво сравняваха цифри, готвейки се да докладват на шефа. Отдавна бяха отвикнали от съвещанията с негово присъствие. Затова сега го чакаха с известен трепет и уплаха.

Джон Хайцман влезе, всички станаха. Той заприказва още преди да стигне до креслото си, стоящо начело на масата.

– Сядайте. Никакви отчети. Слушайте внимателно, нищо няма да повтарям. Няма време. И тъй, в щата Тексас има една вила – ето адреса ù. Заповядвам да се изкупят всички земи около тази вила в радиус от сто мили. Да се откупят всички предприятия върху тези земи – ако се наложи, и на тройна цена. Отговарящият за покупко-продажби на недвижими имоти може веднага да напусне залата и да пристъпи към операцията незабавно. Ако се наложи, задействайте всичките си агенти. Въпросната операция трябва да приключи най-много до седмица.

Един от помощниците скочи и с бърза крачка тръгна към изхода.

Джон Хайцман продължи: – Всички здания, заводи и фабрики да бъдат демонтирани за не повече от един месец, дори и да се наложи да се привлекат стотици строителни фирми. На тяхното място, след месец да има посадена трева.

На последния помощник, останал в залата, Джон Хайцман каза:

– В щата Тексас има малка фирма с красивото име „Лотос“. Сключете с нея договор за пет години. Поръчайте ù да се занимае с проектирането на селище върху всички земи, придобити около вилата в Тексас. Сумата, която ще поиска фирмата, удвоете. Изпълнявайте.

След две седмици, Джон Хайцман говори пред аудитория от хиляда и петстотин души. В залата седяха събраните чрез агентите на „труд и работна сила“ специалисти по ландшафтен дизайн, ботаници, агрономи. Всички искаха да получат работа. Още повече, че в обявата бе съобщена сума за договор, надминаваща двойно средностатистическата.

Джон Хайцман излезе на сцената и заговори с присъщия си категоричен и даже малко рязък тон:

– Съгласно представения ви контракт, за всеки от вас ще бъде отделен, безвъзмездно и пожизнено, поземлен участък от два хектара. Ще ви бъдат предложени няколко проекта за сглобяемо-разглобяеми вили по ваш избор, и за сметка на компанията те ще бъдат построени във всеки парцел на посочено от вас място. В течение на пет години, компанията ще изплаща определените в контракта суми за всеки пълнолетен член от семейството. Вашата задача е да облагородите територията, която ще получите за пожизнено ползване. Да посадите градини и цветни алеи, да направите езера и пътечки. Всичко да се направи красиво и добре. Компанията ще плати стойността на разсада и всеки вид семенен материал по ваша заявка. Това е всичко. Ако няма въпроси, желаещите могат да подпишат договора.

Но в залата с хиляда и петстотин места цареше гробна тишина. Нито един човек не бе в състояние да стане от мястото си и да отиде към масичките при секретарите с готови за подписване договори. След минута пълно мълчание, от мястото си стана възрастен човек и попита:

– Кажете, сър: тази местност, в която ни предлагате да се заселим, смъртоносно заразена ли е?

– Не – отговори един от помощниците на Хайцман. – Напротив, тази местност се отличава с най-чиста екология, в нея земята е достатъчно плодородна.

– Тогава отговорете честно: какъв експеримент искате да извършите с хората? – скочи от мястото си една млада жена. – Мнозина сме с деца; и аз, например, не искам да подлагам детето си на неизвестно какъв експеримент.

Залата зашумя, проечаха възгласи като „авантюристи“, „нечовешко“, „изверги“, хората почнаха да стават от местата си един след друг и да напускат залата. Помощниците на Хайцман се опитваха да обяснят нещо, да отговарят на някакви въпроси, но напразно. Хайцман гледаше безпомощно как хората напускат залата. Той разбираше: с излизането им рухва цялата му надежда. Дори нещо повече… Тъй много му се искаше да достави удоволствие на Сали, на сина си и внуците си. Не искаше да има край уютната вила на Сали бълващи пушеци комини. Искаше да се насади трева. Но нали земята се разхубавява, само ако там заживеят хубави хора. А те сега си отиват… Не го разбраха. Пък и как да го разберат, да повярват? Стоп! Изведнъж Хайцман го осени; те нищо не знаят, затова не вярват! Ами ако им кажа истината…

Джон Хайцман стана и тихо, още не съвсем уверено, заговори: – Хора, аз ви разбрах. Трябва да се обясни мотивацията на тези действия на компанията. Но тя не може да бъде обяснена. Съвсем не може. То е защото, защото аз… Разбирате ли, тази мотивация… или, по-точно, всички тези контракти са от личен характер. Или, как да кажа…

Хайцман се обърка и не знаеше как да продължи. Но хората изведнъж се спряха. Стояха по пътеките на залата, около вратите, на изходите. Всички се бяха вторачили в него. Мълчаха, а той не знаеше как да продължи. Все пак, накрая се окопити и почна:

– Аз в детството си… В младостта си… Обикнах едно момиче. Но тогава още не знаех, че обичам. Бях женен за други жени. Занимавах се с бизнес. Не бяхме се виждали с това момиче цели петдесет години. Бях я забравил. Но наскоро си спомних за нея. Разбрах, че тя е единственият човек, който ме е обичал истински. И до днес ме обича, но аз не знаех за това. Дори не си спомнях. Разбрах още, че само и единствено нея мога да обичам. И ето – срещнах се с това „момиче“ – разбира се, сега тя е вече на възраст. Но за мене тя си е същата, както преди. Тя обича градината си. Всичко прави много красиво. И изведнъж ми се прииска около нея да има само красота. И добри съседи. Най-добре е около нея да има добри, щастливи съседи. Но как да стане това? Занимавал съм се с бизнес и натрупах известна сума пари. Затова изкупих земята наоколо, разделих я на парцели, измислих тези контракти. Всичко това направих заради своята любима. А може би и за себе си? – последната фраза Джон Хайцман изрече, сякаш питайки самия себе си, а после продължи, като че ли пред него вече нямаше хора и си говори сам.

– Уж живеем за нещо – за какво? Стремим се към нещо – към какво? Аз скоро ще умра и какво ще остане след мене? Червеи? Но сега няма да умра, докато не осъществя своя проект! Ще оставя след мене нещо вечно; ще оставя градина за своята любима. Ще оставя градини. Отначало исках просто да наема много работници или да сключа договор с крупна фирма, занимаваща се с ландшафтен дизайн. Да сключа контракт да се грижат работници за растенията. Но после разбрах. Някак си нежива излиза красотата, ако не се грижи човек за нея. Затова и реших да го организирам така. Затова и ви подарявам сега места и къщи, а в замяна моля само за красота около моята любима. Вие не повярвахте в реалността на условията, които ви се предлагат в договора. Не разбирахте каква цел преследва страната, която ви предлага тези договори. Ето, сега вече знаете.

Джон Хайцман замълча. Мълчаха и хората в залата. Първа наруши тишината оная жена, която преди бе най-недоверчива от всички. Първа тя бързо се приближи към редицата маси до сцената с отворените договори, помоли един от секретарите да впише фамилията ù и подписа договора даже без да го чете, а после се обърна към хората в залата и каза:

– Да, подписах. Първа го подписах. И с това ще вляза в историята. Защото съм първа. Само помислете: нито един мъж, даже и най-богатият, никога никъде в света не е направил по-голям подарък на любимата си от човека на сцената. И е невъзможно да се направи повече.

– Никой не може дори и да измисли нещо по-голямо. През цялата история на човечеството, която ни е известна! – извика от залата друга жена.

– Обичам ви! – възкликна трета.
– Искам парцел до вашата любима! Как се казва? – попита четвърта.
– Казва се… – започна Хайцман и продължи: – Може би, тя не трябва да знае. Нека си мисли, че е дар от съдбата.
Хората в залата в единен порив тръгнаха към масите при сцената. Образува се опашка. Хората радостно се шегуваха и си казваха не другояче, а „съседе“, „съседке“; но повечето жени, с блестящи, влюбени очи гледаха човека на сцената.

Джон Хайцман за пръв път в живота си почувства върху себе си енергията на доброто, на любовта и искреното възхищение, излизащо от множество човешки души. Енергията, която изцелява и побеждава всичко – всякакви недъзи. Той излезе от сцената, вече без да накуцва.

Няколко месеца той лично вземаше живо участие в осъществяването на демонтажа на предприятията върху изкупените земи, обсъждаше детайлите на проекта за цялото селище около вилата на Сали и вариантите на ландшафния дизайн на отделни участъци и на цялата инфраструктура.

Когато след година отново се приближи до портичката на Сали, наоколо, докъдето стигаше поглед, хората вече садяха малки фиданки в големите си градини, а и до портичката на Сали имаше няколко фиданки с грижливо увити корени. Сали като че ли бе усетила неговото пристигане и изтича да го посрещне.

– Джон, колко е хубаво, че пристигна! Каква радост! Здравей, Джон!

Тя дотича до него, бърза и пламенна като момиче. Хвана Джон за ръката и го помъкна да пият чай, и през цялото време радостно говореше:

– Знаеш ли, Джон! Какво чудо става наоколо! Толкова съм щастлива! Необикновено щастлива. Сега вече няма да има до нашия дом димящи комини. А ще има добри съседи. Виж какъв живот кипи наоколо! Ври! Ако нещо не ти върви в бизнеса, не се разстройвай, Джон. Плюй на всичко и живей тука. Сега сме богати: синът ни получи много изгоден, дори необикновено изгоден договор. Сега ръководи целия проект по дизайн и планиране. И ние взехме още малко земя – там синът ни нова къща ще строи. Пък ти, ако искаш … с тебе тука ще живеем.

– Искам, – отговори Джон Хайцман и добави: – благодаря ти за поканата, Сали.

– Защо пък да живеете в стара къща? – разнесе се един глас зад гърба на Джон. Той се обърна и видя сина си. Веднага разбра, че е той. А младият мъж продължи:

– Да разбирам ли, че вие сте моят баща? Когато Джордж разказа как сте объркали снимката на маминия приятел от детинство с неговата, веднага се сетих кой е идвал. Пък и мама не се научи да скрива чувствата си. Аз, разбира се, засега не мога да изпитвам същите чувства към вас като мама, но съм готов – за своите щастливи родители – да финансирам строителството на новата вила.

– Благодаря ти, синко – глухо произнесе Джон Хайцман. Той искаше да отиде и да прегърне своя син, но непонятно защо, не посмя. Младият мъж сам направи крачка към него, протегна ръка и се представи:

– Джон.

– Чудесно! Браво – най-после се запознахте. Когато се опознаете по-отблизо, непременно ще се харесате; а засега – хайде да пием чай – каза Сали.

На масата Сали пак възбудено почна да говори за необикновените събития, които ставаха тука в тия последни месеци.

– Само си представи, Джон! Само си представи. Такава история разправят, че прилича на най-красивата легенда в света. Легенда, която става действителност. Ти си представи, Джон, хората разправят, че всички земи наоколо ги бил купил само един човек. След това този човек поканил най-добрите дизайнери, агрономи и градинари и на всеки дал безплатно, за пожизнено ползване, по няколко хектара земя. Казал им да направят местата си красиви. И всички фиданки и семена безплатно им предоставил, и още пет години ще им плаща за благоустройството собствените си парцели. Ще им плаща, на всичко отгоре. Всичките си капитали до цент бил вложил в този проект.

– Е, може би не всичките, – възрази Хайцман.
– Хората казват, че всички. И знаеш ли за какво бил направил всичко това?
– За какво?
– Тъкмо в това е цялата красота на ставащото. Направил го е за това, за да може сред цялата тази красота да живее неговата любима. Казват, и тя също се занимавала с ландшафтен дизайн. И някъде тука трябва да бъде нейната вила. Само че никой не знае къде е точно. Представяш ли си, Джони, какво би станало, ако хората узнаеха коя е тя?

– Какво?

– Как какво, ами всички хора ще искат да я видят и даже да се докоснат до нея, като до богиня. Аз, например бих искала да я докосна. Тя трябва да е някаква съвсем необикновена. Може външно, може вътрешно – не знам. Всички наоколо казват: „Нито една жена в света, не е способна да вдъхнови мъж за такава изумителна и красива постъпка”. Та всички ще искат да видят и дори да пипнат такъв невероятен мъж и необикновената му жена.

– Навярно ще поискат, – съгласи се Джон Хайцман и добави: – и какво ще правим ние с тебе тогава, Сали?

– Защо „ние“?

– Ами затова „ние“, защото тази необикновена жена, заради която става всичко това наоколо, си ти, Сали.

Сали загледа Джон без да мигне, опитвайки се да осъзнае чутото. Като ù просветна нещо, тя изпусна от ръцете си чашката, която държеше, но никой не чу звука от счупването ù. Джон Хайцман се обърна от трясъка на падащ стол, когато внезапно и с някакъв порив бе скочил от местото си неговият син. Джон-младши отиде при баща си и с мек баритон развълнувано произнесе:

– Татко! Татко! Може ли да те прегърна?!

Джон Хайцман пръв прегърна сина си и чу как бие сърцето му. Джон младши, прегръщайки баща си, възторжено шепнеше:

– За такова обяснение в любов без думи, за силата на любовта, още никога не е чувал светът. Гордея се с тебе! Възхищавам ти се, татко!

Когато синът и бащата се обърнаха към Сали, тя все още се мъчеше да осмисли ставащото. Но изведнъж на бузите ù пламна руменина и това сякаш изглади всички бръчки. От очите й потекоха сълзи. Сали се смути от тях, бързо отиде при Джон-старши, грабна го за ръката и го повлече към изхода на верандата. Тогава Джон-младши наблюдаваше как неговите родители тръгнаха бавно хванати за ръце по алеята, насочвайки се към акацията, зад която бе скрита тяхната детска къщичка, а после изведнъж се затичаха към акацията, като юноши.

Десет години по-късно, подмладеният Джон Хайцман седеше в клубното кафене, заедно с други мъже от селището, и със смях поясняваше:

– А, бе няма да се кандидатирам за никакъв президент, не се и опитвайте да ме уговаряте. Работата не е във възрастта. Човек може да управлява страната и без да е президент. От градината си може да управлява собствената си страна. Ето, вие с личен пример показахте, как се строи истински живот, и сега цяла Америка се превръща в цветуща градина. Ако върви все така, може и да догоним Русия.

– Ще я догоним, ще я догоним, – потвърди влизащата в този момент Сали – само че, моля, нека засега да си идем вкъщи, Джони. Детето без тебе не може да заспи, – а после добави на ухото му: – и аз също…

По сенчестата, благоуханна алея, вървяха към своя дом, хванати за ръце двама невъзрастни хора- Джон Хайцман и Сали. Всяка пролет им се струваше, че животът им едва сега започва. Както започваше истински живот и по цялата Америка.

източник:http://drugata-realnost.com/ (Георги Жеков- един прекрасен човек)
Из “Звънтящият кедър” на Владимир Мегре